Български киноложки клуб бигъл     
За породата История

История на породата


Бигълът е малко английско гонче, с древен, но не много изяснен произход.

Както е известно всички гончета произхождат от живелите през бронзовата ера (4-5 хил. г. пр. н. е.) пепелни кучета. Те били средно големи, с еднотипен строеж на черепа, с висящи уши и множество други признаци, които свидетелстват, че именно те са родоначалници на съвременните гончета.

Първото писмено доказателство за използването на кучета за лов можем да открием в гръцкия речник "Ономастикон" (2-и вак от н.е.). Древногръцкият писател Ксенофон, който бил ентусиазиран ловец, споменава в своя труд за неголеми кучета, използвани за лов на зайци. Достигналите до наши дни многобройни паметници на античното изкуство, ясно свидетелстват за развитието на ловните породи - изображения на ловни кучета са намерени на стенописи, барелефи, различни плавателни съдове и др. На тези изображения различаваме два типа гончета: неголеми, с мощни челюсти и дълги уши, и дългокраки, с по-тънка муцуна и къси уши.
Именно от първите се предполага, че произхождат и биглите.
 
 

Изследователите на породата смятат, че неголеми гръцки и римски гончета, попаднали на Британските острови с келтските племена и с течение на времето се кръстосали с местни видове кучета, в резултат на което възникнали няколко ловни породи, които станали широко разпространени из цяла Англия.

Съществуват предположения, че на територията на Великобритания, основно в Уелс, средни по размер гончета, били използвани за лов на зайци. Документи свидетелстват за това, че Крал Едуард Изповедник ловувал с малки гончета. Почти по същото време Уилям Завоевателя довел в Англия, от континента, гончета с предимно бял цвят - талботхаунди. Именно тази разновидност гончета, се счита че са далечните предци на съвременния бигъл.

През XV-ти век малките гончета били разпространени не само в Англия, но и във Франция, Гърция, Италия, а първото упоменаване на бигъла, като порода, е от 1475 г. в “Squire of Low Degree”

Много интересни са и версиите свързани с името на породата. Ако обърнем внимание на имената на други гончета, то може веднага да определим обекта на лова. Например фоксхаунд - за лов на лисици, хариер - за зайци. На какво ли се ловува с бигъл? Качеството да издава продължителен, мелодичен лай, "пеене", вероятно е залегнало в основата на названието на породата - от френското "Begueule". Друга версия за произхода на името предполага, че корена е староанглийското "Begle", или келтското "Beag", или френското "Beigh", които имат значение на малък и се употребяват за обръщение към всички малки гончета, независимо от техния произход.
 
 

През Средновековието ловът бил основно хоби на английските аристократи. Малки гончета са използвани от Крал Хенри VIII. В двора на Кралица Елизабет I присъствали група "пеещи бигли", название дошло от свойствения им лай, който те издавали по време на гонка. Предполага се че тогава съществували и 9-инчови бигли, толкова малки, че да се побират в дамска ръкавица или двойка гончета свободно да се съберат в чантата на ловеца. Този вид малки бигли позволявал на по-малко издръжливи жени и деца да участват в лова на зайци.

През слдващите няколко века, ролята на бигъла, като гонче не се е променила съществено. Той бил разпространен из цяла Британя и използван за лов на дребен дивеч. Следва да се отбележи, че английският лов през XVI-ти - XVIII-ти век е едно своеобразно представление, зрелище, което на практика се превръща в национален спорт. В ловните състезания вземали участие огромно количество гончета, лова се осъществявал пеш или на кон, като побеждавал този, който пръв проследи дивеча, обект на лова, по следа. Дългокраките фоксхаунди обаче постепенно изместили биглите, като правели лова по-бърз и вълнуващ.

По същото време собствениците на бигли, английски фермери и малки земевладелци, водили самостоятелна племенна работа, което обособило голямо разнообразие на бигли - по тип и размери. През XVIII-ти век, по сведение на неизвестен автор, е било възможно да се проследят минимум две разновидности: южноанглийски бигъл, по тежък и бавен и северноанглийски бигъл - подвижен и лек. По същото време Стоунхендж в книгата си "Пособие по британски спорт" (от 1861 г.) описва четири разновидности - бигъл със среден размер (южен и северен), заешки бигъл, фоксбигъл (подобни на фоксхаунд) и дългокосмест (бигълтериер).
 
 

В средата на XIV-ти век породата е на границата на изчезването и загуба на основните породни характеристики, но благодарение на ентусиазирани собственици (а така също и тези, които предпочитали малки кучета, с малък апетит), биглите отново започнали редовно да присъстват по ловните полета, както и по екстериорните изложби. През 1890 г. се създава "Бигъл Клуб" с цел развъждане на бигли за изложби и спорт. През 1895 г. бил утвърден и стандарт на породата, а през 1897 г. организирана първата изложба на бигъл клуба. Паралелно с това през 1891 г. Асоциацията на собствениците на хариери и бигли поела отговорността за подготовката на биглите за ловни цели.

През 30-те и 40-те години на XX-ти век поголовието на бигли съществено намаляло, но въпреки това след Втората световна война, количеството на показвани бигли по изложбите започнало да се увеличило. За сравнение през 1950 г. в бигъл клуба били регистрирани 64 кучета, а през 1960 г. те вече били 1519.

В наши дни количеството ловуващи бигли е драстично намаляло, но популярността на породата като домашни любимци или шоу-клас кучета не намалява. Съвременния бигъл е приятно и хармонично куче, жизнено и дружелюбно, с умен и интелигентен поглед, и голямо обаяние.

Бигълът е много популярен, както в Европа, така и в САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка.
 
copyright (c) 2007 - 2017 Български киноложки клуб бигъл    Sitemap